Начало Рубрики Анализи Проф. Димитър Иванов: Да кажем истината! “Скелетите от гардероба” в опит да спрат подема на БСП

Проф. Димитър Иванов: Да кажем истината! “Скелетите от гардероба” в опит да спрат подема на БСП

1 мин. четене
0
0
86
Проф. Димитър Иванов

В тревожната и объркана политическа атмосфера след европредседателството все по-ясно се провижда замърсеното качество на политиката и отсъствието на ефективно лидерство.

Към блатото напълно са се приспособили журналисти, политолози и социолози, които на жълтите павета в триъгълника на властта не виждат и не чуват нищо освен сянката на Бойко Борисов и славословието на слагачи и клакьори около него.

Затова и редките опити за поглед напред и нагоре от страна на опозицията, на граждански непартийни структури или на президента  веднага се неглижират като опити за отрицание и дискредитиране.

Ако президентът Радев изрази позиция, която не е в синхрон с тази на ГЕРБ, според тях той не е надпартиен и се  отклонява от конституционната норма да бъде обединител  на нацията. Дори не се поставя на обсъждане въпросът прави ли са управляващите и дали му приляга на Цветан Цветанов да ругае държавния глава.

Ако ДПС постави въпроса в парламента, че правителството допуска спад в нивото на управлението и че коалиционният партньор на ГЕРБ в лицето на Обединените патриоти е деструктивна сила в политически, морален и персонален план, веднага придворните писачи напомнят за „обръчите на Доган”, модела „Кой” на Пеевски, особеното произношение на Карадайъ.

Да не говорим за БСП и Корнелия Нинова.  Ясно е, че историческият период на либерален капитализъм след 1989 г. поставя партия като БСП и социалистическата идеология извън схемата, в която съществуват политическите партии от десницата и центъра. Промяната на конституцията и законите, но главно масовото промиване на мозъци в антисоциалистически дух имаха за цел да осигурят победата на дясното завинаги.

Като „Краят на историята” на Франсис Фукуяма, който още през 1992 г. провъзгласи невярната теза, че неолиберализмът в икономиката, социалната сфера и културата е върхът на теорията и практиката на човешкото развитие. САЩ, казват апологетите му,  са най-демократичната държава, икономически най-развита, военно непобедима, с всестранна защита на индивидуалните човешки права.

Това е достатъчно основание целият свят да приема англосаксонския модел за еталон, да признае САЩ за единствения полюс на власт и влияние в света и да се движи по указания път, спазвайки доброволно т. нар. Вашингтонски консенсус.

След почти 30 години обаче се разбра, че ние в България сме проспали тази възможност. Но това е вече без значение, защото и Фукуяма се отказа от несъстоятелния си модел за световна архитектура, и новият американски президент приема многополюсността на света и късайки връзки и договори с подопечните си съюзници, легитимира появата на световни центрове, паралелно съществуващи и противопоставящи се на САЩ: Русия, Китай, Европейския съюз.

Какво правят българските политици в тази принципно нова среда? ГЕРБ поддържа западната линия, макар и там да се усеща вътрешното разделение: Цветанов остава сляпо лоялен на Вашингтон, докато Борисов, верен на либералния си стил, „играе ганкиното” между ЕС и Русия, завивайки и към Турция и Близкия изток.

Обединените патриоти се кълнат в национализма си, но с охота участват във властта, която е зависима от наднационални институции. Противниците им от ДПС не спират да ги ругаят и да искат отстраняването им от властта. Кълнат се в „евро-атлантическите ценности”, които, освен че не съществуват, и противоречат на консервативните ориенталски ценности, вкоренени в електората им.

И остава да видим какво  прави редовно поставяната извън закона и морала от своите десни и центристки опоненти социалистическа партия.

Основна жертва на прехода, тя се движи на зиг-заг между социалистическите идеи и капиталистическата действителност. Нито един от шестте лидери в периода на прехода не реализира приемственост спрямо предшествениците си:

Александър Лилов искаше малка парламентарна партия, която да се бори за демократичен социализъм;

Жан Виденов започна масовата приватизация на социалистическата собственост, същевременно наричайки приватизаторите „чорбаджии- изедници”;

Георги Първанов отстъпи от социализма в полза на социаллибералния модел, ставайки негов идеолог, което гарантира на ДПС и НДСВ участие в две правителства с БСП, а на самия Първанов – избирането му два мандата за президент;

Сергей Станишев прие поста от Първанов с неговата мощна протекция, изостави социалната  съставка за сметка на либералната в политиката, водена от неговото правителство /да си спомним въвеждането  на „плоския данък”, ограждането с едри бизнесмени и опита с Първанов да разцепят БСП заради личните си интереси/;

Михаил Миков смени Станишев след 13 поредни загуби на избори, но не успя да направи завой към победа – от една страна, заради колебливия си характер и безплодното обкръжение и от друга, защото  вътрешнопартийните  опоненти не му дадоха време да се тутка.

За първи път лидер на партията беше бламиран и сменен по такъв безславен начин – не си мръдна и пръста да отстои поста си;

Корнелия Нинова, която не помни Лилов и Виденов, но е попивала от мъдростта на Първанов и Станишев, още с избирането си преди две години запретна ръкави и започна болезнени промени в няколко посоки едновременно: уставна, организационна, кадрова. Изостава идейно-политическата и моралната промяна, която е трудна в условията на неолиберален модел, но има време и за нея.

Особеното в партия като БСП е, че каквито и хаотични залитания да прави ръководството, електоратът й остава стабилен – и като социална база, и като идейни и морални устои. Колкото и да беше неудобна, репликата на Стефан Продев, произнесена на национален форум на партията преди 25 години, тя и днес остава в сила: „червени бабички и червени мобифони”.

От коя страна на разлома е била Корнелия Нинова ми е трудно да отсъдя, но след като пое председателския пост, видимо застана на страната на електората. И това личи не толкова от едноличните й решения по организационни и кадрови въпроси, колкото по политиките, която конструира и провежда: възстановяването на социалистическата лексика в говоренето, на балансирания подход във външнополитическите контакти на партията и в социалната политика, коята прокламира.

Макар и все още със значим брак, Изпълнителното бюро и парламентарната група на БСП последователно се стремят да градят социална алтернатива на грабителския пазарен модел на управление на страната. И от тази гледна точка това поведение е полезно за българското общество, утвърждава партията като незаобиколим фактор в бъдещето на българската политика.

Пореден аргумент е предложената за всенародно обсъждане  политическа платформа „Визия за България”,  която въпреки непълнотите си, надскача характерните за другите парламентарни партии програми, пълни с демагогия и мъглявина.

И тук внезапно изскачат „скелетите от гардероба” в опит да спрат подема на БСП след победата на президентските избори. В ролята на скелети са социалистически дейци от предишни ръководства и водещи журналисти от партийния орган ДУМА, които атакуват Нинова с измислени или силно преувеличени аргументи – нещо като опит за убийство с халосни патрони, както се казва в криминологията.

Или чрез „реплики към публиката”, а не към опонента, както пише в Аристотеловата логика. Тези фактори, сами по себе си значими за партията, не са вътрешнопартийна опозиция, защото нямат нито обща платформа, нито единна организационна структура, нито лидер. Тях ги обединяват формални белези, които дори са от различен порядък: засегнати икономически интереси, желание за властови реванш, накърнено его, усещане за лидерско превъзходство, умения за словесна еквилибристика, стремеж към изпълнителната власт заедно с ГЕРБ.

Нинова обаче остава непоклатима в провеждането на новата партийна линия и затова има достатъчно аргументи: подкрепят я Изпълнителното бюро, Националният съвет и делегатите на конгреса; членовете и поддръжниците на БСП се радват на нейната енергия и последователност, все повече граждански организации си партнират с нейния екип, дори опонентите отдясно, включително  ГЕРБ, изпитват респект, какъвто не са имали към никого от предшествениците й.

Това са доказателства, че опитите да се представя партията като слаба и раздирана от противоречия не са нищо повече от „хибридна война”, която либералните политици и техните медийни антуражи водят с користна цел /включително натиска на ПЕС и нейния председател Сергей Станишев, но тава е друга тема/.

Ако някой има право и  може да смени Корнелия Нинова от лидерския пост, това е единствено легитимният форум – конгресът и партията в пряк избор. Останалите опити са единствено шум в системата, които забавят хода напред, но не могат да го отменят.

За да не изглежда текстът като гола апология на Нинова, бих казал, че има какво да се желае в бъдещата й дейност. И тези желания са напълно постижими: засилване на идеологическата яснота за пред партийните членове /социалистическа, социалдемократическа, социаллиберална или либерално-социална партия е БСП?/; на политическата насоченост /от чие име и в чия полза работи на власт и в опозиция?/; на моралния образ на елита /в отношението му към труда и капитала, към социално слабия и милионера, членуващи в една организация/; към компетентността на екипа, който ще управлява държавата /министерски съвет в сянка/; към публичните лица и медийния образ на основни фигури в обкръжението й /няма да ги изброявам, за да не пропусна някого/.

Може и още, но целта е не да се разваля, а да се гради. И ако се върнем към началото на тези наброски, ще разберем защо – защото тревожната и объркана политическа атмосфера изисква смели алтернативмни решения, откъдето и да дойдат.

Най-вече от БСП – все пак за последните 28 години е идвала на власт по парламентарен ред четири пъти, може отново да дойде – изборите предстоят!

Вижте още свързани статии

Вижте също така

Оставката на Симеонов показа, че коалицията е тройна и ДПС държи юздите

Всъщност днешната оставка на Валери Симеонов показа, че коалицията е тройна и че третият н…